Не беше ли, когато там бях аз?
И не видя ли тази тъмна стая
на счупени крила и страх
и грешките преди да ги позная,

пространството на всичко и на нищо.
Там аз ли бях момичето - не знам.
Не вярвам в сили, нито във всевишни,
но тъмното ми беше храм

и болката, в известен смисъл, ад.
Ако назад във времето погледна -
тогава никой не разбра,
защо ли слънцето не светна,

когато имах нужда от това.
Приятел ли си...всъщност -не.
Приятелите са, когато сме деца,
наивната невинност на дете,

която след известно време се изтрива.
Какво сега, щом пак ми става тъмно?
Дали за всичкото ще имам сили,
завързани ръце, безмълвна

пред всички силуети стари, нови.
Едно в сърцето, друго на уста.
И болката дълбае си и рови.
Не си бил там, когато там бях аз.