Не бързай, есен!
Как неусетно лятото отмина…
Въздухът ухае на сухи листа.
Осиротяло е гнездото над комина
в дворовете отново цари суетня…
Лек дим над котлето се вие
и разнася усещане за домашен уют,
на печени чушки, на буркани с туршия…
Внуче с филия в бабиния скут.
Над оградите като малки слънца
любопитно надничат и махат с листа
последни, нецелунати от сланата цветя
в оранжево - златиста позлата.
Поглеждам към тях мимоходом.
Шепот странен, май ми даваха знак…
С усмивка ми казваха „Сбогом,
следващата есен ще се видим пак!“
Стълбовете с електрически жици
са празни петолиния без ноти.
На път са вече прелетните птици,
поеха вкупом към страните топли.
Последни дни от циганското лято…
Концерт от дивни песни на щурци -
изкусни цигулари в градинско мушкато
с репертоар последен, може би….
Тихо стъпвам по килим от листа
и прелиствам своите спомени.
Пролетта ме дари с дързостта,
лятото с любов и осъзнати корени.
А ти, топла есен мъдростта запази
и надежда, която да ме окриля…
Не бързай, мой гост остани
за дълго преди студената зима.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Даниела Виткова Все права защищены
