Молиш ме да се отделим завинаги

и интересът ми към теб да спре.

Но от спомена за тебе винаги

остра болка в сърцето ме боде.

Да бъдем заедно е невъзможно,

през сълзи ме уверяваш ти,

но кажи, не е ли по-сложно

постоянно да живеем във лъжи?

Защо е нужно да сме разделени,

щом любовта ни ясно си личи

и като две гълъбчета отделени,

нещастни да заспиваме сами?

А ти ми казваш "стига глупости...

... не те обичам, разбери!",

но зная аз, че лъжеш себе си

и не признаваш своите мечти.

Не можеш вечно да отричаш,

че любовта ни  истински гори,

и че наум "обичам те" изричаш,

когато ме целуваш ти...!