Оглеждам се в последната наздравица
с останали от пировете думи.
Не може инструмент да бъде разумът,
щом бързам да се радвам,
че ще съмне.
Ръцете ми - плачевно старомодни,
замесват смелостта да се протягат
към кактуса на капещия восък
и пламъка да галят всеотдайно.
Простена от заразното безсъние,
най-после отговорно погрознявам,
така че, ако времето се върне
да ме почита -
ще сме много скарани.
Но аз пренасям с нежните капризи
в очите си, което те познава...
И затова не виждам и не виждам
какво и колко заслужавам.
© Бела Тихомирова Все права защищены