... не загуби ли нещо от себе си
Постоянно за нещо бързаш нанякъде,
тичаш насам, после натам.
Напрежение витае край тебе – навсякъде
и времето неусетно отлита така.
Не помниш делници, нито празници.
Само работа е в твойта глава,
сутринта в колко часа да станеш
и после – какво, къде и кога.
Постоянно се надпреварваш със Времето!
Ти си бързаш, а то си тече
и вкопчил си се в часовника – стремето,
и минутката цепиш на две!
И изморен от толкова бързане,
не поглеждаш за миг даже към мен,
не помниш вече и думите,
които ми шепнеше в първия ден!
Забързан в това ежедневие,
минаваше ден подир ден,
а днес даже самата аз питам се
дали някога бил си до мен!
Не помня вече ръцете ти...
Откога не си ме прегръщал със тях?
Откога не си милвал косите ми?
Цяла вечност ми се струва това!
Откога не си поглеждал в очите ми
и не си изтривал сълза?
От колко време самотни са дните ми
и студено е в мойта душа?
Откога не си ми казвал "Обичам те"?
Много време мина. Нали?
Имало ли е някога НИЕ, питам се?
А от въпроси подобни боли!
Времето все така бърза си.
За никъде. Просто лети.
А в края на твоето бързане...
Не загуби ли нещо от себе си Tи?!
На Иво
15.01.2009 год.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Емануела Все права защищены
