Недей, да гониш вятъра.

Той волен е, и шета гдето ще.

Ала понякога променя кадъра,

на тишината с копитата на дивите коне.

Тогава се превръща във фурия.

Досущ на мен прилича, и на дете.

Понякога, дори от себе си го крия,

но пак във мислите вилнее.

И после драска по сърцето със иглички.

Боде отляво с пристъп, и кълве.

Със неизречените мои срички

руши ми замъците с чудни върхове.

Недей, да гониш вятъра.

Той ходи там, където иска..

и също като мене от умора

фучи, когато обич в шепи стиска.

Ако послушаш вятъра за миг,

ще чуеш, как по моите вени тича

с жужене на пчели, и трепкащ мах

от белите криле на птица...