Неделни мисли, писани по дланите
Докато аз дъгите си събирам
(от мисли, чувства, пролетни цветя...),
и в две малки очи цял свят побирам,
забърква ми коктейл от злоба тя.
Не искам даже капчица да вкуся!
(В живота си горчилка доста пих).
Едни ме напояваха със чувства,
а други с клетви. И им посветих
бели коси, сълзи, усмивки, стихове,
и не една от будните си нощи...
До сто пребройте, ако много тихо е.
Няма само добри и само лоши.
Недейте ми напомня - аз си знам,
че под небето гасне Добротата.
Не се отварят портите с "Сезам!",
убиеме ли светлото в душата.
А да вървиш по пътя на доброто
и стигнеш до човека в теб (до вени),
разбира се по-трудно е, защото
на Дявола очите са зелени.
Не съдя нито него, нито нея,
и ще простя на всеки подир тях.
Отказах злобата. Ще полудея,
опитам ли от този смъртен грях.
Преди броях до десет, а сега
е простичко - детето си прегръщам.
Събирам си дъги, садя цветя,
на лошото с усмивка му отвръщам.
И го поливам с капчици човечност
(да съдя нямам нито власт, ни сила).
Съдията гледа всички от небето
(дано да ни осъди справедливо).
Спокойна съм, защото знам, че още
душата няма кой да ми открадне.
Посаждам си мечти във нея нощем,
за да ме топлят в дните кръвожадни.
Ако един разбрал ме е - добре. Достатъчно е. И ми дава смисъл.
И няма да се сърдя, ако утре под мислите ми той се е подписал.
Павлина Соколова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Павлина Соколова Все права защищены
