2 нояб. 2008 г., 14:48

Неизменно 

  Поэзия
1388 0 22

 

Сега пълзя. Но винаги замирам,

в небето щом прелита самолет.

Поглеждам синевата. И съзирам

в очите си кристалчета от лед.

 

Перото от стомана с бяла диря

"преди" разграничава от "сега".

Платното на безкрая се раздира

на късове. И зейва пустота.

 

Понякога почти се разминават

два полета. В различни висини.

И бавно, като рани се затварят

на срещата ефирните следи.

 

Светът тече. Лицата се променят.

Но пак е чисто, синьо кадифе

небето. Само то е неизменно.

И още нещо. Моето сърце.

 

© Ивайло Динков Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??