Ти си вятърът, галещ косите,
ухаещ на рози и минало,
в което до болка е имало
от онази страст във очите.

Ти си онази проклета отрова!
Разливаш се в моите вени...
Целувам те с устни ранени,
в ръцете ти слагам подкова.

Аз късмет от сърце ти желая,
да намериш любовта си - голямата,
да затвориш в душата си раната,
да ù покажеш пътя към рая.

Твойто име пиша във пясъка,
а вълната след мене го трие
и бързо в скалите се крие...
да не чуе на душата ми писъка.

Тръгвам. Усетих, ненужна съм.
Девет изгрева по пътя ще срещна.
Знай, вече ме няма отсреща,
щом в очите съм никоя. Чужда съм!