Неотключена обич
В огледалото прашно се блещи
пъстроока тъга неразбрана...
Пак събирам дъждовната пяна,
уморен от несбъднати срещи.
Парцаливо небето се въси
и приглася му черната врана...
Да отхапе от старата рана,
любовта като хищник ме търси.
Мръсни локви допълват пейзажа.
Тишината в сълза е събрана...
Този ден, като дрипа съдрана,
ще се просне със вик на паважа.
Разтрежожени паяци мъдри
разчертават умело тавана...
Сякаш дупка е в мен издълбана,
онзи спомен за светлите къдри.
Как забрава, кажи, се изрича -
непосилна е тази промяна
и те нося - ключе на колана -
незабрава, която обичам...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Никифоров Все права защищены
