По улиците празни, всъщност пълни с хора,
внезапно спрях за миг от погледа неволен.
Бе тих сред шумната компония на масата,
душевно свит, потиснал всичките желания.
Погледах те. Ти беше интересен, странен,
но те харесах, исках да те хвана под ръка
и да вървя по булеварда празен...
Усмихнах се, очите ти проблеснаха.
Усмихна се и ти и моите грейнаха.
Не смеех да си тръгна, но страх ме беше да остана.
Да ти подам ръка желаеше душата, но как?
Ти беше непознат, единственият цветен образ ...