Нима съм твърде романтична?Все още ли съм малко дете?
Не трябва ли да бъда по-саркастична?Да спра да изпитвам копнеж?
Всички ми се присмиват и ме оглеждат отвън,а вътре дълбоко скрито е моето сърце.
То бясно тупти и протестира срещу негодуванието към мен.
Не разбира тази злоба и завист,но усеща безмерната ми тъга.
Опасява се,че ще съсипя себе си и него така.
Защото черната бездна се уголемява-тя е вътре в мен.
В скоро време ще ме погълне,а заедно с мен и моето сърце.
То търси помощ от други,които да ми подадат ръка,
но всички ме оглеждат отвън и виждат само смееща се жена.
Но този смях не е искрен,заслушаш ли се в него ти.
Той е вик за помощ,но никой не го чува
и плаче сърцето ми със скрити сълзи.
Плаче и ще се пръсне от необуздан гняв.
Заканва се,че ако трябва заради мен ще отмъсти на целия свят.
Не разбира.Нали сме хора и имаме общ език?
Защо не си говорим-така ще си спестим много болка и сълзи.
А аз все повече линея,отслабвам и се топя.
А всички виждат пред себе си млада и здрава жена.
Но вътре изгнива сърцето ми,то не може да преживява без любим човек.
След време започва да не функционира и се превръща в пепел.
Спира да бие,изстива и аз останах без душа.
А всички ме гледат и виждат само това което е на повърхността.