По плиткото крайбрежие на женската ми зрялост
едно момиче още кули пясъчни строи,
със къси къдри и ожулено коляно
намига ми, през пръски на вълни.
И там, далечна, по детински ми се смее,
в перчема рошав слънцето постлало е легло,
в очите - две вечерници немирно греят...
Ха! Беше лесно даже циганското колело!
В детството си искам да се върна! Знам, че е нелепо!
Сълзливо, драматично... Боже, смешно е дори!
Но само как ще се изплезя - на общоприетото
и на морето ще помогна - кулите да разруши!