Уморих се да се усмихвам фалшиво.

Уморих се да плача сама.

Уморих се да бягам от всичко красиво -

с цел да не те нараня!

А ти за мен кога ли помисли?

Защо не ми даде за помощ ръка -

в мигове, когато на дъното падах,

когато умираше моята душа?

Време мина и може би усети,

че мога да се справям и сама.

Видя, че чувствата ми са отслабнали,

но и тогава не почувства вина...

Вина - за обидите тежки...

Вина - за вдигнатата срещу мен ръка...

Вина - за времето, в което

оставяше ме като звяр... сама...

Сега, когато сам си и нещастен -

искаш да протегна своята ръка.

Когато на тъгата си подвластен -

искаш да усетиш любовта.

Ще ти дам любов фалшива,

за да изправиш своята глава...

Ще ти изпия мъката горчива,

за да се усмихнеш отново на света...

В бедата - няма сам да те оставя!

Редом с тебе ще вървя!

Няма нито крачка да забавя!

Над главата ти ще бдя...

И всичко лошо ще отмине...

Ще забравиш моята добрина...

Отново ръката си ще вдигнеш...

Ще ме обидиш след това...

Всичко, мили, съм простила,

ала едничко нещо не успях...

Това, че никога не станах "мила"

и младостта си с тебе пропилях.