В мастилената ноемврийска вечер,
блещукат най-щастливите копнежи;
макар навън студът да властва вече,
сърцето ми, е като въглен – пълно с нежност.
Дори, когато глъчката притихне
и улиците – опустели са до сиво,
в ума ми – стъпките на окъснели стихове,
към тебе бързат и ти носят цвете живо...
И като някакъв забавен морзов код,
прозорци ту присветват, ту угасват,
изписват сякаш хиляди „Защо?”,
които мракът трескаво задрасква... ...