НОЩНО СЪБЛИЧАНЕ (поема)
НОЩНО СЪБЛИЧАНЕ
(поема)
“Вселената е безкрайна
и едновременно с това – ограничена.”
К.Ф.Гаус
Защо ме разпитваш
с мълчание звездно,
всевластно пространство
на гъдела сляп?
Разхождам съня си
из твоята бездна
и все се завръщам – стократно по-слаб…
Как диша Вселената,
диша Безкраят!…
Плодят се звезди, утоляват се жажди…
Изгарят комети,
поели за Рая,
във Ада
плеядни безумства се раждат…
...Задушно е във тялото!…
По лифт вселенски
издигам правото
на своя дух –
разпънат
върху кръстовището
на Безкрайността!…
Какъв простор!
Какво велико тайнство!
Какво усещане за безпределна свобода!…
За всички има място тук. За всички…
Аз знам, че долу,
при корена на моя дух съблечен,
кълбото земно бавно се разплита
от нишките на слънчевата вечност…
…Във оня миг - невероятен
и невъзвратим,
навярно аз ще съм дете, което плаче
за своя счупен делтаплан…
…Разплитаме се… Безвъзвратно тъжно…
Нима от върховете
на двете ни полукълба
не се съзира Изход?!…
И сещам се
за Южната Антарктика…
Там дупката небесна,
тъй безразсъдно във озона просияла,
пробихме на шега…
Оттам ли съм излязъл?
И защо?…
Къде е Вътре
и къде е Вън
в понятието страшно Свобода?
Децата по един и същ банален начин
от нулата започват…
Като световете…
И генът завещан ги направлява,
Покоя скрито в себе си понесъл…
(Каква опасна зона е Покоят –
от Вечността жестоко разминирана!)
Къде е Горе и къде е Долу
в понятието страшно Свобода?
Нима Вселената ни стяга в обръч,
от който няма да излезем?!… Няма…
(А може би не е така?… Не зная…
Ще проверя, когато имам време.)
…Сега оттук се вижда всичко:
народите – облечени в държави,
галактиките – в свойте траектории,
Вселената – във фееричен плащ от необятност…
Каква бездънна тото-сфера!…
Като пчела кръжи числото земно
и шансът за печалба е
Едно
върху
Безкрайност!…
О, не на китове Земята се държи,
а на акули!…
Нима не вярвате?!
Тогава надникнете
през дупката – Антарктика съзряла…
Там тъжно се усмихва Бог,
забоден като нощна пеперуда
на своя кръст – до костите прояден
от дървояди и съмнения човешки…
Да го спасим от дървоядите усърдни!
Да го избавим от съмненията тежки!
Защото той е вече на години…
…Мени се всичко.
Нещо ще изтлее,
а друго ще приеме сто лица.
До своята подмяна ще живеят
религии,
монети
и слънца…
Във разкованата небесна рамка
друг някой
бог-страдалец ще се спре,
а птици ще спасяват всяка сламка,
преплувала вселенското море…
И Диоген с фенер ще ни открива
отново във човешкото подножие.
Светът върви по сложната си крива
и пътят ни назад е невъзможен!…
…Студено е… Без тяло
душата ми започва да изстива…
Край мен прелитат бедни ангели –
мехурчета сапунени, -
към тялото ми тленно ме изпращат…
- До утре вечер! – ги успокоявам.
- До утре вечер! – просияват те.
Аз влизам в себе си… Навътре…
Без да чукам…
Обиденото мое тяло кашля.
А синовете ми насън
ту се усмихват,
ту проплакват тихо…
Ах, малки мои!
И вие ли душите си събличате!…
Облякохме ви с мама в смъртна плът,
защото се обичахме…
Жестока обич!
Простете ни това несъвършенство…
Какво ли още не достига
в притворените ви очи?…
Гласа на пойна чучулига?
Едно небе с хвърчило детско?
Или крилете на Икар?…
Мълчи Вселената…
Мълчи…
1986г.
Ванилин Гавраилов
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ванилин Гавраилов Все права защищены
