Недей завижда на нощта, че е потънала във мен.
Навън е есен. Капят пак листата и ще дойде зима,
а след нея пролетта ще я превърне тихичко във ден –
нашепвайки, че в този свят свиреп отново ще ме има,
някъде... във теб...
Познаваш тази есен в мен. Как тъжно ми е с тишината.
Живея с истина. Разбърквам мислите си в спомен,
от който само приливна вълна откъсва ме от изгрева.
А после грешните посоки, и онзи сън...
някъде... във теб...
Видях във тъмното звезда да пада, пожелах си истински неща.
Скитам в световете. Звездопадни цветове валят в лилаво.
Замятам одеяло. Усмихвам се и на живота, а онова момиче,
което в теб живее до полуда, още пие кафето си с мляко...
и е някъде... във теб...
© Силвия Йорданова Все права защищены