Няма те
Няма те
Няма те... палавият смях ми липсва,
мятащ като клоун пъргав думите.
Ту игрив, ту парещ, ту притихващ –
пакостник чаровен помежду ни.
Няма ги ръцете, силните,
сто въжета корабни да вържат.
И да милват, и да ваят глината,
в тялото ми да подпалват мълнии.
Хиляди морета и земи,
притаените в очите ти пристанища,
пак те връщат в своите обятия,
моите остават празни, чакащи.
Силното ти тяло, дъб столетен,
давало живот на клони разнолистени,
запокитено във времето далече,
тъжно свечерява се безсмислено.
Без душата ти, без Тебе Мъж,
губя себе си, слабея, душно е...
Огледалото немее пусто –
тук ли съм или не съм все същата...
Спаси ме!!!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Златина Георгиева Все права защищены
