За пореден път объркана стоя,
самотна в стаята прозрачна.
И пак в мисли потъвам,
кой път да избера.

Все на нулата стоя,
а времето минава неусетно,
сякаш вода, проплъзваща се през лицето,
която искам да уловя.

Днес отворих старите албуми:
сетих се за амбициозното дете,
което неспирно мечтаеше
за бъдеще добро, с перо.

И четката захващаше
скица след скица редеше,
но, уви, художник не беше,
а желанието вътре в него кипеше.

Жизненото дете с мечтите
днес го нямаше.
Нямаше я онази усмивка,
която трепваше.

Очите, тъй меки и топли -
плуващи вълни с мънички искри.
Днес и спомен нямаше от тях,
само две прозрачни стъкла.

От това дете и спомен нямаше,
пак бях сама с преливащите спомени
за близкото минало,
от което нямаше следа.