В нощ на пеещи рапани сгъвам корабно ветрило,
може би го дипля грешно и прилича на хвърчило,
с квас от облаците правя дъжд за чудо и за приказ –
тайната е в капки пресни от узрялото мастило.
Яко се напи морето, дреме в роговата къща
на вълни, с прически ретро, на къдрици за прегръщане,
Мятат към звездите мрежи льохманите от коруби,
слиза в дланите им нежност, въ́злите остават груби.
Лятото, когато су́ши в канави́те слънчогледи,
ще го къпя, ще го гушкам, сякаш, че ми е последно,
в купички от бели миди, в сол на гривни, на лъжички,
без луната да ме види ще раздам море на всички... ...