Обещано
В нощ на пеещи рапани сгъвам корабно ветрило,
може би го дипля грешно и прилича на хвърчило,
с квас от облаците правя дъжд за чудо и за приказ –
тайната е в капки пресни от узрялото мастило.
Яко се напи морето, дреме в роговата къща
на вълни, с прически ретро, на къдрици за прегръщане,
Мятат към звездите мрежи льохманите от коруби,
слиза в дланите им нежност, въ́злите остават груби.
Лятото, когато су́ши в канави́те слънчогледи,
ще го къпя, ще го гушкам, сякаш, че ми е последно,
в купички от бели миди, в сол на гривни, на лъжички,
без луната да ме види ще раздам море на всички...
... засега не обещавам... и морето е вселена –
диша, влюбва се, ревнува, има си сърце и тупка
в залези като жарава, носи тениска зелена,
и не спира да пътува в мойта рачешка черупка.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
е, да - прав си, няма как да отложим младостта, ама ние още сме си млади! Критериите бързо се променят 