Обикновена изповед в александрин

                                        In corpore vivo

Върви към предците с корона от спомени  –

кога отпътува... в кой час се завръща?

На своето място вековно от корени

до сълзите на ручей подземен се спуща.

В сърцата самотни на птици останали

нашепва со благо молитви и псалми,

опашати звезди на върха се завръщат,

видях ги нощес - с очи са на ангели...

Щом есенна жал го налегне след август,

в листопада заплитат паяци люлки -

ние виждаме в тях да стене дървото

и в палтата си крием нашата мъдрост.

Вкоравена снагата му от удари нощни,

наранена от ветровете на толкоз сезони,

все едно ветеран, незачетен от своите,

все едно минувач, недогледан от хората...

Разсъблечено, голо, под камшика на зимата,

- Атлас по принуда греховете ни носи!

Как студът  вледенява  човека за мигове,

а дървото мълчи и стреми се високо!

Ние вехнем помръкнали, все недоволни,

ние пием нещастни от  юдини извори.

Трудно признаваме,  паднали ничком.

Някак възкръсваме, ала не истински.

Цяло е, цяло след всякакви битки,

диво за хорски преструвки и мнимост,

в тишина и безсловност обвито дървото –

мъдър съюзник на женска ранимост.

Сутрин със поглед си вземам от него,

галя ръцете му мъжки. Не падам, не хленча

и го гледам в очите. Виждам в зелено -

как титанично растем над деня прозаичен...