Доротея (Маргарита Дянкова)
101 365
19 мар. 2007 г., 20:22

Облаци 

  Поэзия
462 0 2

Облаци, наклонили гръбнаци

към земята,

въздуха притискат с хладна сивота.

Легнали връз гребена студен

на планината,

тягостно въздишат в сляпа самота.

 

Едри като китове,

плуват във небето,

бавно се отместват,

да го облекчат...

Тежко си говорят,

гордо и предвзето

докато в полите им

дреме сив градът.

 

Слънцето се гуши тихо във косите им,

но час по час надниква

за да поздрави

голата земя и хората –

в душите им

за да посади

мечтаните треви.

После пак се скрива

тихо, срамежливо,

а под него облаците

още зорко бдят...

Колко странна облачна,

но слънчева картина

моите очи във

този миг следят.

 

Тези странни облаци

не искат да изчезнат,

а пък дъжд не виждам

да забръскат те.

Само тъй намръщено

над града поглеждат,

сякаш порицават

палаво дете.

Чудя се дали

буря предвещават

или само тихо,

заплашително висят?

Бавно и сериозно

те се съвещават

докато забързано

движи се светът.

 

9.02.2007

 

 

 

 

© Маргарита Дянкова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Мерси. Всъщност аз лично залагах много повече надежди на това стихотворение да се хареса, отколкото на другите две, но явно надеждите ми останаха излъгани. Не знам защо- поради хубавото ли напоследък време или друго, но повечето хора тук не са възликували особено от произведението. Но както и да е. За мен това е едно от най-гениалните ми произведения(казвам го без излишна скромност, защото го чувствам) и пак ти благодаря, Петинке за хубавият отзив.
  • Поздравления!
Предложения
: ??:??