Облаци
Облаци, наклонили гръбнаци
към земята,
въздуха притискат с хладна сивота.
Легнали връз гребена студен
на планината,
тягостно въздишат в сляпа самота.
Едри като китове,
плуват във небето,
бавно се отместват,
да го облекчат...
Тежко си говорят,
гордо и предвзето
докато в полите им
дреме сив градът.
Слънцето се гуши тихо във косите им,
но час по час надниква
за да поздрави
голата земя и хората –
в душите им
за да посади
мечтаните треви.
После пак се скрива
тихо, срамежливо,
а под него облаците
още зорко бдят...
Колко странна облачна,
но слънчева картина
моите очи във
този миг следят.
Тези странни облаци
не искат да изчезнат,
а пък дъжд не виждам
да забръскат те.
Само тъй намръщено
над града поглеждат,
сякаш порицават
палаво дете.
Чудя се дали
буря предвещават
или само тихо,
заплашително висят?
Бавно и сериозно
те се съвещават
докато забързано
движи се светът.
9.02.2007
© Маргарита Дянкова All rights reserved.
