Обсебена от духове сякаш съм аз,
бягам с часове, минавам през пек и мраз.
Последните ти думи кънтят вътре в мен,
шепнеш ми ги всяка нощ и всеки ден.

Аз просто искам да те игнорирам,
но защо не ми го позволяваш, не разбирам.
Гледайки снимката ти, усещам
как сърцето си в мрежа заклещвам.

Когато спя, чувствам, че ме наблюдаваш,
че всяко мое движение тайно съзерцаваш.
Когато из улиците сама вървя,
лицето ти изниква и започвам да крещя.

Тичам подлудена през мрачните поля,
чувам гласовете на дървета и цветя.
Те повтарят последните ти дълги думи,
губя същността си по разбити друми.

Луната се усмихва с твоята усмивка,
не мога да продължа, страхът ми ме притиска.
Навлизам все по-навътре в мрака,
където пропастта да ме приеме чака.

Но не позволявам преследването ти вече,
да ме погубваш, обсебвайки ме, времето ти изтече.
Духът ми сега набира сила,
вече не се нуждае от нечия закрила.

Без страх ще се бие със спомена за теб,
ще мисли само за победи занапред.
Знам, че той ще ме върне в пъстрия рай
и ще надвия мъката си докрай.