Живеем си кротко, а тя бушува в нас,

         подсказва ни идеи във среднощен час...

         Шепти ни нежно:”Подлей му водата!

         Изиграй му номер! Да му падне главата...!”

         И ние слушаме съветите й тъй лирични:

правим зло, а събитията драматични

не ни касаят. Изпитваме върховна наслада

да гледаме опонента как горчиво страда...

Че не може тъй...Правдата, за да тържествува –

трябва и възмездие. Злото нужно е да съществува!

Така живуркаме...носим си я във сърцата,

не ни напуска тя за миг – сгрява ни душата...

Че без нейният огън тъй буен, сияен и жив,

как може човек да бъде истински щастлив?!

         О, злоба наша! Пази ни ти от добротата! Живей!

         Не ни напускай никога! Не ни оставяй!  Недей!