Огнен знак за Посоката

                                  ОГНЕН ЗНАК ЗА ПОСОКАТА

                                 Сънувах сън, че беше някога,

                                 когато дълго, дълго - сякаш отвеки,

                                 помъкнал на гръб Кръста на дните

                                 уморени крачки безкрайно броях.

                                 Тътрех нозе из прахта на пътеката,

                                 що разклонения навсякъде имаше.

                                 И дирех знак, че има посока

                                 натам, задето бях тръгнал да ида...

                                 Така, сам себе оплел във съмнения,

                                 сетни сили ничком отроних.

                                 Сред празен Храм с мъждукащи въглени

                                 във седемтях му порутени ъгъла.

                                 И протягах ръце и се молех.

                                 И протягах ръце и зовях:

                                 - Смъкнете товара! Попийте тегобата!

                                 Калете ме с Огън, въззидайте Вяра -

                                 в Мъжа-Дете с мечти за Вселената.

                                 Потомък на Смисъла със мисъл залутана

                                 сред отломки от далечни Послания...

                                 Уморих се да съм добър.

                                 Уморих се да крача.

                                 За покой копнея и светулково огънче,

                                 що посока занийде не сочи,

                                 ала радва странника в пътя самотен...

                                 ... При тези ми думи се пръсна часовникът.

                                 И безначално Времето блъвна из него.

                                 Детски ръце разлюляха Камбаните.

                                 Ликът й от бронз канделабри огряха.

                                 Със очи непокръстени в мене тя взря се.

                                 И Пътят нагоре сред разклонени пътеки

                                 мълком посочи. После пръсна дланта ми

                                 с росата на далия от жар разцъфтяла...

                                 С пояс от корени през кръст ме пристегна.

                                 И вместо утеха и светулково огънче -

                                 предчувствие дари ми, перо, меч и зачатие.

                                 Пазител да бъда и Вестител на Бъдното!

                                 Обречен на жажда да моля за жадните.

                                 И дъжда не дочакал - пак път да поемам.

                                 Потоци да диря - чешми да строя

                                 и трижди във тях най-мило да вграждам.

                                 Закърмен със Сила, нозе да преплитам,

                                 в мъката рохкава мечти да садя...

                                 ... И отново нарамих Кръста на дните,

                                 упътен натам, задето ме пратиха.

                                 Отвек и навек - тъй завеки:

                                 вечен Пътник по вечни Пътеки.

                                                .       .       .

                                Сънувах сън. И макар, че бе сън -

                                Огнен Знак доживот ми остана.

                                Сякаш дарен съм със капка роса,

                                що само във жар разцъфтява...

                                                                     Виктор БОРДЖИЕВ

                               1999 г.