Можеш ли да докажеш колко ще бъдеш постоянен
в реалността, която дълго и просторно затваря
порти от спомени?
Седейки и сумтейки, ти прегръщаше деня
с пръсти вкопчени от достояния и поверия,
породени от дъното на всяка една частица,
която тихичко те побутваше към ръба на лудостта.
Колко ли време бе прекарал, мислейки
за мен и нея, в едно кралство на измисления
прекрасно груб облачен град, в който слънцето
леко притваряше своите сивкави очи.
А когато ги отвореше, едва ли мислеше да ти намигне. ...