Можеш ли да докажеш колко ще бъдеш постоянен

в реалността, която дълго и просторно затваря

порти от спомени?

Седейки и сумтейки, ти прегръщаше деня

с пръсти вкопчени от достояния и поверия,

породени от дъното на всяка една частица,

която тихичко те побутваше към ръба на лудостта.

Колко ли време бе прекарал, мислейки

за мен и нея, в едно кралство на измисления

прекрасно груб облачен град, в който слънцето

леко притваряше своите сивкави очи.

А когато ги отвореше, едва ли мислеше да ти намигне.

Моето съпричастие бе ключът към лудостта на всеки един

от вас, който просто съблюдаваше процеса на еманципация.

Можеш ли да ми докажеш, че греша?

А как ли би могъл, аз прошепвам моите мечти и вирвам

поглед в небесата омагъосани, раздрани от всичките речи

преследвани от тези наши цинизми.

Дали мрачни са речите или просто умеем да изричаме прекрасно

тези думи една след друга.

Кои би ни пощадил при мисълта, че ти сам

не би сторил път на малкото останало в теб,

което кротко хортуваше там някъде около

всичко това, мъчейки се да предаде една легенда

изгубена между редовете на последните останали

истини. А дали е по-добре така?

Все едно там е живота, там в измислените небеса.

Аз ще затворя тази врата, ей онази там,

която скърца от времената на летата,

в които кроихме да погледнем и към вас -

онези безсрамните, онези със силата на крилете

разпънати така, че закриваха гледката морска.

А там бе онова малко островче, към което всеки

се бе запътил, така скромно с една голяма мечта

за попътен вятър.

Та кажи ми, страх те е нали от онези ливади, които рисувах

така старателно с усмивка на лице, страх те е и от онези 

платна, които развявах безспир.

Онзи поглед бе безценен и не можа да се предаде

и да укроти зверовете и на кралете.