Страх ме е. Главата ми бучи!

Първи опит, ах, нали?

Страшен е за мен,

но по-страшен си ми ти!

Разполагам с време само,

как да прекарам си деня?

Чувства трябват, думи! Дано

не избягат, скрити във съня.

Красива мисъл дойде изведнъж.

Но ето! Подла, кризата настава!

Със сито мъча се да хващам дъжд!

Спирам! Друго не остава!

Не знам как да продължа!

Умът ми спира, губя сили,

мечтая плахо за нощта.

Нов ден чакам, нови дири!

Тогава нещо в мене изгърмя!

Прощавай, бъдни ми приятелю!

Кръвта ми бурно закипя,

не нуждая се от теб, читателю!

Как да ти помогна?

Как нещо да ти обясня?

Тази работа е гробна!

Не искам вече да те разбера!

Не мога към теб да се обърна,

да докосна твоите сетива.

След време може да ги зърна,

но тези стихове остават мои сега!

Във чувствата си съм зелен,

липсва опит – лош и хубав,

липсва решение на сложния проблем.

И какво излиза? – Че съм глупав!

Грешка, значи, съм направил,

Захванах се с това да се не знае.

Дано до утре да съм го забравил!

Какво ли бъдещето ми вещае?