Потърквам си листата изтощено,

стъблото си претърсвам за надежда.

Но само рижав вятър в него срещам –

сурово-нежен. Късен, блед...

изнежващ.

И новите ми светлосиви рани.

Ту вляво, ту пък вдясно ги усещам:

мълчанието им стърже като камък,

а шепотът им празен в мен отеква.

Заглъхнала в баналности днес (сряда),

бълнувам и тъжа за нещо. Вечер е.

Опитах се да стана по-голяма...

Останах си 

самотно

(малко) 

цвете(нце).