Потърквам си листата изтощено,
стъблото си претърсвам за надежда.
Но само рижав вятър в него срещам –
сурово-нежен. Късен, блед...
изнежващ.
И новите ми светлосиви рани.
Ту вляво, ту пък вдясно ги усещам:
мълчанието им стърже като камък,
а шепотът им празен в мен отеква.
Заглъхнала в баналности днес (сряда),
бълнувам и тъжа за нещо. Вечер е.
Опитах се да стана по-голяма... ...