Оптимистична елегия...

                          Аз искам да те помня все така

                          бездомна, безнадеждна и унила...

                                            Димчо Дебелянов

... Не искам да те помня с Есента

и с болката, в очите ти стаена,

и във ръце с увяхнали цветя

как махаш на прощаване към мене!..

На сълзите горчилката едва

преглъщаща как тръпнеш прималяла

и думите как търсииш за това,

че те убива нашата раздяла...

Знам, трудно е да бъдеш оптимист-

и Слънцето не смогва във мъглата!..

И Есен е, и Вятър поривист

безмилостно забрулил е листата...

... О толкова несвършени неща

във Времето, което ми остава,

но тъй абсурдно дълга е нощта,

а дните толкоз бързо окъсяват!...

Нощта понеже тегли ме навън,

а пък денят все в грижи е улисан-

да скитам нощем, даже и на сън,

навярно лунатично съм орисан!..

... Делириум внезапно осъзнат

повежда ме по странните пътеки

в страната на измисленият Свят,

която недостъпна е за всеки...

Там всяка зле прекършена Любов

ще затрепти очакващо-тревожно,

а Вятърът задухал с порив нов

да я люлее дълго е възможно...

И пак Животът с радост окрилен

на приказка красива да прилича,

на приказка безкрайна всеки ден:

така еднаква, толкова различна!..

Ти искаш ли през сълзите сега

на Приказката да изслушаш Края

и в тая безнадеждност на Мига

за малко и дори да помечтаем?..

... Там никога не ще се разделим,

в ръцете ти цветята ще са свежи,

на утрото във призрачният дим

зората с палав нимб ще те бележи...

И грабнати внезапно от Страстта,

ако ми кажеш пак, че ме обичаш:

ще го усетя с тръпката в плътта ти

и в трудността, с която го изричаш...

Ще се прегръщаме във утринта

в градините със „белоцветни вишни”,

ще тичаме в полета със цветя,

ще те целувам зад ушите скришно,

а Вятърът във твоята коса

неукротим на воля ще играе...

...И възрастните вярват в чудеса,

разбираш ли: обичам те!..

                                                Това е!..

15.12.2011.        д-р Коста Качев