Трамвайната спирка още ни помнеше.
Павираната улица нежно пращеше,
когато през нея Любовта ни минаваше.
Държеше ръката ми в парк -
сред хиляди цъфнали клони
сгушени плахо над бялата пейка.
Вятърът гонеше разпилени косите,
от обич препълнени светят очите,
в ушите отеква песента на щурците.
© Светлана Талева Все права защищены