Oт малка с глупостта си боря се...
Не знам какво е загуба на време.
Но зная колко време те загубвах.
Разтягах тетивата до кървене
на пръстите си, в страх да се събудя.
Не беше нужно даже да ме помниш,
защото всяка среща бе случайност -
кому е нужно чувство за тегловност?
Кому е нужен поглед от окаяност?
Диханието на нощта ме свари
полуанфас, изцяло неподготвена.
Очаквах, че познатото "по старому"
ще се изроди във "неудобство", но
лятото ме заблуди с крилете си.
(А аз от малка с глупостта си боря се.)
Така навързах сбърканото в себе си -
отпуснах тетивата. И опомних се...
Въпросът бе, че ти не ме запомни
недокосната...
В която бе се влюбил.
И намерих се разпръсната по пода.
Намерих се.
Когато те загубих.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лора Димитрова Все права защищены
***
