19 мар. 2007 г., 21:53

От скитника... 

  Поэзия
903 0 2
Дъждът тихо ромоли по сивите улици,
самотен вървя, като скитник в поредния град,
непознати лица около мен смеят се,
а аз мълчаливо се взирам в техния свят:

Хвърлят ми погледи странни,
но подминават с безгрижна и бърза походка -
за тях аз съм просто част от сивия ден,
нарушила за миг тяхната малка разходка.

И скрили се под чадърите мрачни и черни,
нервно погледждат своите "златни" часовници,
забързват се още повече, ускоряват крачка,
нетърпеливи да стигнат своите гробници.

И невидели вълшебния мрачен небосвод,
спускат се в топлите сгради, отпиват глътка горещо кафе,
изпуснали в бързината красивия есенен дъжд,
поздравяват своите машини с усмивка на малко дете.

Но, уви, усилва се дъждът, вятърът поваля малките дръвчета,
слънцето се скрива зад облачните пелени,
токът спира и гигантът замлъква безжизнен,
а те остават в тишината сами...

Забиват празни погледи в чашата,
и нервно потропват със крак,
но ето, минутка и токът дойде,
и те се потапят отново в измисления си свят.

Животът им е дълго разписание,
усмихват се по план дори,
затова са толкова изкуствени,
и уж са заедно, но са сами...

А аз... А аз ги съжалявам,
вярно - аз ще съм скитника вечен,
но сам ще се смея, ще го правя от сърце,
пък нека после ми казват, че съм на самота обречен...

© Гергана Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Животът им е дълго разписание,
    усмихват се по план дори,
    затова са толкова изкуствени,
    и уж са заедно, но са сами...

    Изумяваш ме!

    Сякаш си живяла 100 цивота...
  • Тъжно е...Но може би това е реалността...
Предложения
: ??:??