От скитника...
Дъждът тихо ромоли по сивите улици,
самотен вървя, като скитник в поредния град,
непознати лица около мен смеят се,
а аз мълчаливо се взирам в техния свят:
Хвърлят ми погледи странни,
но подминават с безгрижна и бърза походка -
за тях аз съм просто част от сивия ден,
нарушила за миг тяхната малка разходка.
И скрили се под чадърите мрачни и черни,
нервно погледждат своите "златни" часовници,
забързват се още повече, ускоряват крачка,
нетърпеливи да стигнат своите гробници.
И невидели вълшебния мрачен небосвод,
спускат се в топлите сгради, отпиват глътка горещо кафе,
изпуснали в бързината красивия есенен дъжд,
поздравяват своите машини с усмивка на малко дете.
Но, уви, усилва се дъждът, вятърът поваля малките дръвчета,
слънцето се скрива зад облачните пелени,
токът спира и гигантът замлъква безжизнен,
а те остават в тишината сами...
Забиват празни погледи в чашата,
и нервно потропват със крак,
но ето, минутка и токът дойде,
и те се потапят отново в измисления си свят.
Животът им е дълго разписание,
усмихват се по план дори,
затова са толкова изкуствени,
и уж са заедно, но са сами...
А аз... А аз ги съжалявам,
вярно - аз ще съм скитника вечен,
но сам ще се смея, ще го правя от сърце,
пък нека после ми казват, че съм на самота обречен...
самотен вървя, като скитник в поредния град,
непознати лица около мен смеят се,
а аз мълчаливо се взирам в техния свят:
Хвърлят ми погледи странни,
но подминават с безгрижна и бърза походка -
за тях аз съм просто част от сивия ден,
нарушила за миг тяхната малка разходка.
И скрили се под чадърите мрачни и черни,
нервно погледждат своите "златни" часовници,
забързват се още повече, ускоряват крачка,
нетърпеливи да стигнат своите гробници.
И невидели вълшебния мрачен небосвод,
спускат се в топлите сгради, отпиват глътка горещо кафе,
изпуснали в бързината красивия есенен дъжд,
поздравяват своите машини с усмивка на малко дете.
Но, уви, усилва се дъждът, вятърът поваля малките дръвчета,
слънцето се скрива зад облачните пелени,
токът спира и гигантът замлъква безжизнен,
а те остават в тишината сами...
Забиват празни погледи в чашата,
и нервно потропват със крак,
но ето, минутка и токът дойде,
и те се потапят отново в измисления си свят.
Животът им е дълго разписание,
усмихват се по план дори,
затова са толкова изкуствени,
и уж са заедно, но са сами...
А аз... А аз ги съжалявам,
вярно - аз ще съм скитника вечен,
но сам ще се смея, ще го правя от сърце,
пък нека после ми казват, че съм на самота обречен...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Гергана Все права защищены
