ОТ СЪН ПРЕКРАСЕН ПОРОДЕНИ...

В леглото лягам и заспивам,

унесена във сън дълбок.

Луната светлина разлива

в прозореца ми бял, широк.

По сребърни лъчи изпраща

вълшебна, приказна кола

и нежно за ръка ме хваща

със нея аз да полетя.

Излитаме със страшна сила,

препускат лунните коне.

Под нас земята се разстила

като рисунка на дете.

И музика се чудна лее,

бълбукаща от извор чист,

и вятърът край мен лудее,

сияе взорът ми лъчист.

Където поглед да отправя -

все светлина и красота!

Смутена, питам се накрая

не е ли приказка това?

И изведнъж - страхотен трясък

раздира нощната тъма.

Светкавица със огнен блясък

ли бе наистина това?

Събуждам се и се оглеждам.

Спокойно, тихо е навън.

Към стаята след туй поглеждам -

оттам дошъл е този звън.

На пода вазата строшена

е станала на стъкълца.

Към мен се взира удивена

със хилядите си лица.

Събирам стъкълцата малки,

унило впила поглед в тях.

Ах, как боли и колко жалки

мечтите ми са в този час.

От сън прекрасен породени,

живеем с хубави мечти.

Но от живота поломени,

парченца сбираме, уви!