Взирах се в стената,
така бях свикнала със самотата.
Но уви - 
появи се ти, 
с тези влажни сини очи.
Беше ли грешка,
трябваше ли да направя аз на себе си забележка?
По-скоро не,
послушах моето сърце,
което така е разбито, 
така лесно пленимо,
но доверих го отново,
май не е чак толкова самотно.
Така е лесно, 
така е вълшебно,
понякога и леко плачевно, 
но избрах си теб, 
махнах този трудно счупим лед.
Намерих място за теб
в тази моя роза, препълнена с бодли,
от която вероятно може и много да те боли.
Трудно е, знам,
но ще се опитам всичко възможно за теб да дам.
Не ме бива в любовта, 
не ме бива и в тази поема, 
която тук пиша
и се чудя как още да я разпиша.
Как да ме бива?
Когато чувството ми до сега е било как сърцето ми се разбива.
Душата ми, отново ще кажа - лесно е пленима.
Обичам те тук и сега,
обичам всяка твоя сълза, 
която ти е струвала сигурно толкова много, 
но повярвай, не всичко е чак толкова жестоко.
Обичам всеки твой поглед, 
изпълнен с толкова живот, 
както и с тревога,
но повярвай ми, няма да бъда толкова строга.
Обичам досега ти,
всяка твоя дума,
дори и понякога да е груба.
Обичам теб, 
макар и понякога да си много нелеп.
Не ме бива в любовта - отново ще кажа,
но ще се опитам за теб да се докажа, 
че има нещо вътрешно в мен,
нещо, което все още не гние,
нещо, което шепти и крещи само твоето име.
И едно ще ти кажа -
от теб лесно няма да се откажа…