Откровения

Със спомени живея често как бързо времето минава,

до вчера колене обелил, очаквах ласките на мама.

Вървял съм точно като другите, във всички ни едно тупти,

в живота малко са призвани да водят с едни гърди.

Във времето се връщам често. Отварям портата ни стара,

цветът ме среща на овошките, на карамфилите омая.

В къщата съм на дедите, оттам е целият ми род

и там навярно съм заченат, дете съм на една любов.

Аз помня люлката на тате, с нея стигах висините,

небето беше паяжина, добри тъкачи са мечтите.

Пред мен са цветните алеи, чешмата - бистрата вода,

дъхът на люляците бели, така ухае пролетта.

Аз помня първия ми трепет, жената дето съм обичал,

момичето с косите черни - на нея тайно съм се вричал.

Къде изчезна дързостта ми, усмивката, която грее

хвърчилото, което пусках свободно горе да се рее.

Разбирам, мислите ме спират да бъда някак си щастлив,

така след толкова години превърнах се в мъж страхлив.

За бъдещето вече мисля и не е важно мойто вчера,

за хората, на мен любими аз искам пристан да намеря.

Животът беше благосклонен, жена ми даде и деца,

за тях е цялата ми воля, за тях са моите дела.

А той - светът, къде отива, в посока вярна ли върви,

тепърва много ще се раждат и ще си отиват в лъжи.

Светът ни става бездуховен и там е цялата беда,

и първите невинни жертви ще бъдат моите деца.

За тях аз спомените пазя, за тях е цветната леха,

дано в сърцата да посея надеждата и любовта...

А после може да си тръгна, несторил толкова неща,

ще скръцне старата ни порта и пак ще бъда у дома!

.