Опънала се е болката

открай до край в мен

като змия на припек.

В нея потъват очите ми -

прежурени от пламък цветя.

В нея препускат ръцете ми -

подплашени морни сърни.

В нея усещам устните си -

пустини, нажежени до бяло.

На клада нощта разпъва

сърцето ми - грешна светица.

                                                 Душата ми, млада нестинарка,

върви по ръба на жаравата.

Луната - ръждив сърп,

реже мрака и огън кърви.

Догаря. Изпепелява до светло.

Зората - розов пламък,

докосва пръстите на деня.

Утрото събира болката -

тежко бреме на нощта.

И сякаш вече нищо

не е останало от мен,

само сянката и вярата.

И това ми стига за начало!

Нахлува светлина и идва ден!