Задъхват се от впряга си конете,
препускали са дълго –
ден и нощ.
Юздите им отпускам, а ръцете
разресват бавно
златната им грива,
докато ноздрите неистово пръхтят,
побрали цялата умора
на извървяното
до тук ...
Сега разбирам,
че пристигнала съм вече...
Гората е отворена пред нас -
пътеки витороги
и извивки,
въвеждащи в предверието тихо
на скалният ни дом.
Реката е усмихната Змеица -
подвижност
от разгърнат хоризонт.
Към теб пристъпвам лека
като птица,
по-лека съм дори и от перо ...
А ти си истински
в завръщането светло и близо си,
тъй близо си до мен...

А бил съм близо и преди да тръгнеш,
до теб съм бил
и в буйният галоп,
в умората ти, в сънищата
и кошмара,
във нощите, когато с лунен рог
далече единака свири,
прорязва гръд и тишина,
и хищният му глас
е вик за помощ...
Към тебе е отправена
молба:
-Ела при мен, самотен съм,
ела...