Картина - безмълвна и студена,
с цветове напълно грешни.
Жълтото станало зелено,
синьото преминало в червено
светлосенките ù сложени погрешно,
сякаш рисувал я е аматьор,
но дори с тези си дефекти
красотата ù достойна е
да направиш ù олтар.
Рамката ù стара,
напукана по края,
в миг на безсилие крещи
"повече не мога,
разпадам се, не виждаш ли?"
Уморена на показ да я слагат,
отвратена от свойта красота,
да я покрият тя се моли,
но нечут остава ù гласа.
Оскверняват светостта ù
със всеки поглед нов,
а тя непокътната за него
искаше да се запази,
но от ада ù да я извади
той така и не дойде...
© Карина Кирова Все права защищены