Изправи се пред мен и нещо каза,

вгледа се в очите ми немигнали.

От тона ти не бликаше омраза,

а само думи, до съзнанието ми не стигнали.

Не можех да говоря, ни да мисля,

втренчено те гледах през лъчите,

плени ме чистотата на тъй чистия

ти поглед, във едно събрал звездите.

Под сенките на късния следобед,

едно лице плени ме във омая,

ти бе клекнал до камъка надгробен,

какво да сторя - отново аз не знаех.

Трогна ме тогава, в онзи миг на тишина,

ръка на паметника бе положил,

дразнеше те сякаш някаква вина,

обет за мъка май си бе наложил.

На лаленцето жълтаво листенцата повдигна

и сякаш нехайно, но нежно ги разпръсна,

там - на гроба, тъй буйна, в мен поникна

любовта към личността ти, загадъчна и пъстра.

От незнайни мисли беше всепогълнат

и отново чуваше се само тишина,

ти там към спомена се беше върнал,

бяхме двама, но чувствах се сама.

Не те смути викът на птиците,

ни мойта сянка, пазеща те от лъчите,

от погледа ти изчезнаха искриците,

различни чувства дерзаеха душите ни.

В очите ми сякаш роди се росата,

твоята тъга се превърна във моя,

ако можех, бих променила съдбата,

твоята мъка приех с радост за своя.