Опашката пред него е безкрайна,

миглите му слепват. И тежат.

Хората пред нея – все досадници, 

едни и същи. Гледат я. Мълчат. 

Той стиска в шепата си две банкноти, 

свити на измачкано руло:

но с тях ще купи бъдеще отново –

и мисълта за нещо по-добро. 

Ще се изгуби в някой паралел, 

където да издига свои кули;

където в дланите си ще е взел

самоличност. (Даже и обрулена.) 

Ще пие вечер под дъха на шумата

и ще се люби с топлата камина, 

ще бъде жив; ще бъде страстновлюбен 

във своя си, измислена любима –

и просто ще мечтае... Ще пътува! 

... а тя въздъхва – “Слушам ви. Да, моля?" 

Не вижда колко се е развълнувал. 

Дори не го поглежда. За какво ѝ е. 

Подпечатва му билет за някъде. 

Подава го. Усмихва се заучено. 

Той потрепва – влакът му очаква го! 

Смее се, щастлив, че му се случва

и трепетно очите си притваря, 

от срещата с неясното пленен! 

А тя ли? 

Касиерката затваря. 

Ключ. 

Поредният работен ден.