17 мая 2016 г., 07:54

Пасианс 

  Поэзия » Философская
508 0 5

                

               ПАСИАНС    
             


                                  "Сезонът на легендите и чашите..."
                                                                             Хр. Фотев

          Рибарската хижа е тъжна,
          рибарят си сипал едно -
          до него посърнала чаша,
          на масата съхне петно.

          Сезонът на чашите празни, 
          на морето, което не спи -
          бразди със вълните си пясъка -
          незабрава дълбае, пресява съдби.

          На прага пристъпва носталгия -
          мъгла с ноемврийски коси.
          Помита трохите от завчера -
          на мъждивата лампа пасианс ще реди.

          От тръни настръхнал е плажът - 
          от дънните ями наднича око.
          Навънка е толкова влажно -
          тя пали цигара и си сипва едно.

                                 *
          Непоносимо пораснал синът на рибаря,
          догонва мечтите си на нечий чужд бряг.
          Баща му го чака в празната стая - той знае,
          че дом се намира и в най-гъстия мрак.

                                  *
          Ураган е отнесъл веслата.
          Лодката килната дреме в пръстта.
          Насън бори вълната - 
          шепнат тръстики недалеч от брега.

          Бурният бяг на вълните,
          синкопа на мисли следи -
          запомнил е всичките сини
          и нощи, и влюбени дни.

                                  *
          Със миди на шията - 
          на тънкия кръст със препаска,
          тя - абсолютният звук в тишината -
          пее и песъчинки брои...

          Гърбът й контур на вселена,
          по който ръката след улов мълчи,
          а профилът - фар - в тъмното стене:
          "Вземи ме!" - морето отмива и тези следи.

                                  *
           Сега му остава да носи 
           издялан от грубо дърво, 
           прояден от болка до кости, кръст господен,
           и в празната чаша сам да си сипва вино. 

           Да пие до дъно от спомени 
           за морето и онези летни жени,
           тръгвали през дюните боси,
           щом синът му се връщал да спи.

                                     *
           Рибарската хижа е празна,
           рибарят си сипва едно.
           Във ъгъла паяк пролазва -
           на масата съхне петно.

           Морето под фара бучи - 
           със длани изтрива тъгата.
           Брегът мълчалив е, с лулата мъгли 
           и бури приспива в брадата си.
                                      
           Укротява вълните, на птицата крясъка -
           отрано постила окъпан във слънце килим.
           По него да стъпва, затънал до глезени в пясъка,
           пребродил морета, рибарският син.

 

 

 

 

 

 

 

© Julia Divizieva Все права защищены


                     ОПИЯНЯВАЩО 

           Онази леност на следобеда,
           пълзяща нежно по бедрата,
           опънала на тежък сън триножника - 
           рисува огън по водата.
           И няма никакво съмнение
           постелите са съхнали на вятър
           със аромат на слънце, билки и гора,
           донесли срещи - много истински и летни, 
           когато виното е свършило, но спомените
           са обърнати с хастарите.
           И някой в тях следобедно на пръсти
           стъпва сред чимширите.
           Щурци не свирят, 
           не жужат пчелите в жегата -
           а чуваш как те викат зад оградата.
           Пък тя е толкова неистинска -
           тръстикова, със пръти от реката.
           Тревата е сено и сенокосът е в ръката ти
           със щипка трепет и желание 
           да отдадеш докрай и тяло, и душата си 
           на онова момче със прашката и раните,
           във пазвата си скрило круши,
           а крушите са пламнали от слънцето,
           когато кос ги люшне - падат
           във нозете ти, там долу в прецъфтелите петунии.
           Поклаща се на баба ми жакета,
           и малко смешна старичка барета.
           А тя отдавна си е тръгнала,
           но още много рано е да ме покани - 
           сега събирам само сънища и аромати,
           които идват неповикани, но толкова желани.
           Във този сън следобеден и с дъхави треви, 
           наложили от белези следи, 
           петел раздира тишината 
           с око-мънисто за пред слънцето.
           Тръби, че вече няма топъл вятър,
           да юрва сенките със лудото си помрачение -
           илюзиите са на привършване.
           Ще слезе скоро от билото чердата 
           на спешните нелепости -
           ще трябва да се подчиня на времето,
           че както си върви -
           денят ще свърне зад дърветата,
           пък аз не искам никак да си тръгне 
           онзи спомен за глухарчето...

           

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Моите уважения!
  • Много ми хареса поезията ти. Добре дошла. С удоволствие ще те чета.
  • Брaво! Чуднa прикaзкa.Рибaрят , морето и синът,Вечерите дълги в рaзмисли. и сaмотa...Много зa дълго влaдее читaтелят! Оценявaм високо!
  • Поезия! Добре дошли и от мен!
  • Добре дошла! Вижда се, че не сте аматьор, напротив! Втората творба ми хареса дори повече от първата. Страхотна експресивност! Благодаря!
Предложения
: ??:??