ПАСИАНС    
             

                                  "Сезонът на легендите и чашите..."
                                                                             Хр. Фотев

          Рибарската хижа е тъжна,
          рибарят си сипал едно -
          до него посърнала чаша,
          на масата съхне петно.

          Сезонът на чашите празни, 
          на морето, което не спи -
          бразди със вълните си пясъка -
          незабрава дълбае, пресява съдби.

          На прага пристъпва носталгия -
          мъгла с ноемврийски коси.
          Помита трохите от завчера -
          на мъждивата лампа пасианс ще реди.

          От тръни настръхнал е плажът - 
          от дънните ями наднича око.
          Навънка е толкова влажно -
          тя пали цигара и си сипва едно.

                                 *
          Непоносимо пораснал синът на рибаря,
          догонва мечтите си на нечий чужд бряг.
          Баща му го чака в празната стая - той знае,
          че дом се намира и в най-гъстия мрак.

                                  *
          Ураган е отнесъл веслата.
          Лодката килната дреме в пръстта.
          Насън бори вълната - 
          шепнат тръстики недалеч от брега.

          Бурният бяг на вълните,
          синкопа на мисли следи -
          запомнил е всичките сини
          и нощи, и влюбени дни.

                                  *
          Със миди на шията - 
          на тънкия кръст със препаска,
          тя - абсолютният звук в тишината -
          пее и песъчинки брои...

          Гърбът й контур на вселена,
          по който ръката след улов мълчи,
          а профилът - фар - в тъмното стене:
          "Вземи ме!" - морето отмива и тези следи.

                                  *
           Сега му остава да носи 
           издялан от грубо дърво, 
           прояден от болка до кости, кръст господен,
           и в празната чаша сам да си сипва вино. 

           Да пие до дъно от спомени 
           за морето и онези летни жени,
           тръгвали през дюните боси,
           щом синът му се връщал да спи.

                                     *
           Рибарската хижа е празна,
           рибарят си сипва едно.
           Във ъгъла паяк пролазва -
           на масата съхне петно.

           Морето под фара бучи - 
           със длани изтрива тъгата.
           Брегът мълчалив е, с лулата мъгли 
           и бури приспива в брадата си.
                                      
           Укротява вълните, на птицата крясъка -
           отрано постила окъпан във слънце килим.
           По него да стъпва, затънал до глезени в пясъка,
           пребродил морета, рибарският син.