ОПИЯНЯВАЩО 

           Онази леност на следобеда,
           пълзяща нежно по бедрата,
           опънала на тежък сън триножника - 
           рисува огън по водата.
           И няма никакво съмнение
           постелите са съхнали на вятър
           със аромат на слънце, билки и гора,
           донесли срещи - много истински и летни, 
           когато виното е свършило, но спомените
           са обърнати с хастарите.
           И някой в тях следобедно на пръсти
           стъпва сред чимширите.
           Щурци не свирят, 
           не жужат пчелите в жегата -
           а чуваш как те викат зад оградата.
           Пък тя е толкова неистинска -
           тръстикова, със пръти от реката.
           Тревата е сено и сенокосът е в ръката ти
           със щипка трепет и желание 
           да отдадеш докрай и тяло, и душата си 
           на онова момче със прашката и раните,
           във пазвата си скрило круши,
           а крушите са пламнали от слънцето,
           когато кос ги люшне - падат
           във нозете ти, там долу в прецъфтелите петунии.
           Поклаща се на баба ми жакета,
           и малко смешна старичка барета.
           А тя отдавна си е тръгнала,
           но още много рано е да ме покани - 
           сега събирам само сънища и аромати,
           които идват неповикани, но толкова желани.
           Във този сън следобеден и с дъхави треви, 
           наложили от белези следи, 
           петел раздира тишината 
           с око-мънисто за пред слънцето.
           Тръби, че вече няма топъл вятър,
           да юрва сенките със лудото си помрачение -
           илюзиите са на привършване.
           Ще слезе скоро от билото чердата 
           на спешните нелепости -
           ще трябва да се подчиня на времето,
           че както си върви -
           денят ще свърне зад дърветата,
           пък аз не искам никак да си тръгне 
           онзи спомен за глухарчето...