ПЕЧАЛНИ, СВЕТЛИ И ДОБРИ
... край премалялата река върбичките се изрусиха,
и ме подхвана под ръка, тъй мила! – есента ми тиха,
далечно слънце затрептя в отнесените ѝ зеници,
и аз си замълчах, а тя над мен развихри ято птици,
по блузката ѝ – жълт пепит, с несръчния си показалец
рисувах гърбавия рид, на гръб помъкнал моя залез,
от нас на дъх, на хвърлей вик, тъй властна и неотменима,
усещах с всеки следващ миг дъха на идещата зима,
ще хлътнем нейде вдън гори подир вихрулките ѝ бесни –
печални, светли, тъй добри! – в мига на идещите преспи.