Не съм докосвала писеца с години

и дневника стар прах събира,

и някакъв страх в мен възпира

да започна да мисля във рими.

Реших аз, че не струвам, не умея

мисълта си аз в такт да владея,

че съм аз една поредна издънка

и че поезията за мен е спънка.

Но когато аз искам да крещя,

когато искам силно да стена,

когато от гняв цяла треперя,

когато съм от тъга ужасена,

имам нужда да протегна ръка,

имам нужда, да, от белия лист

да надраскам някаква чернова

върху топлия лист лъчист,

да се опитам мисълта си да излея

вместо сълзите си да пролея,

вместо аз от гняв да треперя,

а просто ей така всичко да изпея.

Усещам някак си смирение

само след миг единение

с белия лист и писеца един

с римата кратка и такта любим.

Да, аз не милея всеки ден

перото да бъде в готовност до мен,

но ей така, за доброто старо време

той да свали тежкото ми бреме - 

на мислите лоши, на дните болката,

тъгата в сърцето, в раменете умората

да усетя аз успокоение...

Перото - моето омиротворение.