Пламъкът

Хората

днес странно се усмихват.

Кому решили

са да отдадат тъгата си? –

и всичко

покрай мен така ликува,

че сякаш ражда се

отново пак душата ми?

Денонощието

диша с твой’та мисъл.

Тишината

ми шепне със гласа ти…

Денят заспива,

завивайки се с нежността ти,

а зората

взе назаем

твоята усмивка…

Птиците

ми пеят с твоя тембър,

а вятърът,

дори и силен, 

ме прегръща…

Дъждът е спрял –

аз тръгвам ведра

и мократа земя

ухае с дъх на тебе.

Защо ли

ти събуди в мене този пламък

и той сега

чертае мой’те дни и нощи…

и будните ми мисли

не заспиват,

очаквайки те

тук при мен да дойдеш…

Пламъкът в очите ми

гори за тебе,

огънят в сърцето ми  -

разпалва страстите,

нежният ми дъх те гали

по лицето -

душата ми

неистово жадува...

Ръцете ни  -

протягат се през времето,

мечтите ни  -

пътуват през вселената,

една звезда

гори за нас на небосклона,

аз всяка нощ

се взирам в нея...

07.03.2009 г., гр. Велико Търново