Където и да се обърна – хора, и всички нанякъде са запътени.
А аз стоя и наблюдавам, слушам от тълпата тътени.
Ако някой мине покрай мен, опитвам се за секунда да го спра.
Но твърде често получавам „Време нямам, трябва да изпреваря часа!“
Но в редките случаи когато някой до мен се спре,
заговори ме, или ме покани на кафе,
аз слушам в захлас, не мога да отлепя очи
и мъничка частица от душата ми искри.
Но ето, трябва вече да тръгва моят събеседник,
а аз не мога с него да се разделя – на благия му глас съм пленник.
И мога само да се надявам, че както аз искам да го видя отново,
така и той някога отново ще желае за миг да се спре ...